Във Враца гарга не кацала. Нито можем да потвърдим, нито да отречем този мистериозен фенмен. Можем само да цъкаме с език какви дебели гълъби имат.

Този уикенд заедно с разни колеги поехме към трудоемката цел да сложим още два печата в книжките със стоте национални туристически обекта. Хотел “Чайка” ни приюти в балканското градче. Преживяването ни като цяло достигна както най-високите културни висини… Така и най-долните чалга падения в евтин врачански алкохол в ръка.

И тъй, пещерата Леденика имаше късмета да е първа в списъка на пътуването ни. Изненада! Ха да влезем със следващия екскурзовод… На ви сега два предизборни автобуса с пенсионери, нетърпеливи да се настъпват един друг, да размахват бастуни с потреперващи съсухрени ръце и да нахлуват в пещерата без надзор. Прередиха ни, разбира се… Е, само тук младите правят път на старите, сякаш онез вечно ще са господари на тая земя.

Изчакахме търпеливо час и нещо, но видиш ли, дъждовното лято не ни пощади и закапа тежкият дъжд, който вещаеха метеоролозите. Нямаше много място пред входа на пещерата, но тогава все още не знаех, че студеният душ е само началото на една поредица от небивалици.

Идва измокрена екскурзоводка и изпод вежди ни съобщава лошата новина, че токът в пещерата е спрял… “Ще чакате ли да дойде или влизаме на фенер?” (Ти решаваш!)

Как се разглежда пещера на фенер? Ей така, всеки свети с подръчни средства - я телефон, я джобно фенерче - аз например бях с една миниатюрна джвачка, чието предназначение е да си улучиш ключалката в нетрезво състояние. И когато големият прожектор беше някъде назад, ние с малките осветителни тела крачехме смело напред като истински спелеолози. Обясненията в залите бяха кратки - този сталактит, оня сталагмит, кой каквото си представи като форма, чащото все пак липсва ефектното осветление. И хайде деца, стигаме до залата с Езерото на желанията. Уааауууу, сега ще си пожелаем да дойде тока! Вървя си аз напред… “Колко напред?” питаме… “Още, ощеее, давайте напред!” ни отговаря екскурзоводката. Аз вървя начело на десетината смелчаци, прескачам, промушвам се, изследвам, хайде още един праг само… И левият ми крак издава давещото се “Цамбурррррр!”… И тъй като нямам никаква картина в съзнанието си заради тая тъмница, а само осезанието и слухът ми дават представа какво се случва… Нагазих в езерото!?… Проникването на ледената вода в маратонката ми остави такъв ярък осезателен спомен в съзнанието ми… ДА, потвърдително нагазих в Езерото на желанията. Там, дето хората потапят върха на пръстчето си, за да си пожелаят нещо, аз потопих левия си долен крайник чак до коляното. Е па сега ако не би се сбъдне желанието….

На излизане от пещерата токът тъкмо беше дошъл за следващата група. Желанието беше на Петя и се сбъдна. И ето къде цопнах:

Нататък… Изстисках белия чорап и продължих като Пипи Дългото Чорапче да си джвакам с обувката до край. Обикаляхме из разни пътечки с приказки, с очите си видяхме къде живеела тай баба Яга - в двуетажна дървена кащурка без никакви екстри. Гледките по пътя предизвикваха въодушевлени възклицания и снимки, клонящи на брой към плюс безкрайност.

Настане вечер - месец изгрее,
звезди обсипят свода небесен;
гора зашуми, вятър повее, -
Балканът пее хайдушка песен!

В нашия случай сменихме стила на песента и… Врачански барове и дискотеки… Пихме местната бира Леденика (съмнявах се, че са ми пробутали оцветена газирана вода), пихме ракия Врачанска теменуга, после пих някакви съмнително евтини коктейли Коспомолитън в лъскаво заведение “Антик”, накрая с последни сили пресушихме една бутилка Ballantine’s и цялото това удоволствие с яденето и всичките питиета ми струваше наполовина колкото една вечер миналата седмица в пиано бар в центъра на София. После не се учудвайте, че хитът на вечерта беше “С кожена пола, с тъмни очила…” Ретро чалга хит от неосъзнатите ми тийнейджърски години.

Следния ден мина в странна липса на махмурлук, но пък физическата умора беше почти нетърпима. Разгледахме центъра на Враца и се качихме до Околчица.

Имаме по два печата! Доказано!

Ботев!

От по-добрите пейзажи ще кача във фотоблога.

Красотата е въпрос на възприятие.

Най-красивите колежки са в нашата специалност… Наш`то гардже си е най-`убаво!

А като казах, че нямаше сълзи, послъгах…

Но най-много имаше танци…

Ех, припомнихе си еуфорията около абитуриентските балове с абсолвентския бал снощи. С този плюс, че този път не обикаляш с роклята пред приятелките на мама, не се събират роднини сякаш е сватбата ти, не си с пристегнато бюстие, от което трудно си поемаш въздух и не се леят сълзи в групови прегръдки с колегите, защото от този поток наистина нямаше толкова много хора, които да ми влязат под кожата и за които да тъгувам. И все пак такива не липсват.

Признавам, че не ходя в салони по красота особено често. Когато вчера фризьорката ми предложи “преса в корените” и маникюристката ме попита “всичко ли да правя” и не разбрах какво имат предвид, беше наистина неудобно… Е, доверих се на съветите, отидох там без ясна представа какво да правя с това огромно количество коса, която обикновено не закачам и оставям да заема форми по свое усмотрение. И така, едната пили ноктите, в същото време другата изправя със сешоар, липсваше ми трета, която да ми търка и ходилата, циркът да е пълен. Резултат……. Шок, както винаги, видях в огледалото фолк фурия, от онези с обем в корените и изправени като праз краища, та първите десет минути навън се мъчех да се справя с лекото чувство на срам, тъй като още не можех да си се представя с такова нещо на главата… И след като някакви младежи със зидаро-мазачески професии ми подсвирнаха и намигнаха многозначително… Прибрах се вкъщи и направих една примирителна сесия пред огледалото - гледам се, гледам… Докато не свикна. Е, със сатенени дрехи, грим и златна усмивка - отзивите в последствие бяха положителни.

За самия бал… Грандоманско в Гранд хотел София. Ванчето имаше и РД в същия ден

Танци, манци, твърде много снимки с каменни широки усмивки, не разбрах защо държаха да ни снимат винаги с по десет апарата, когато се съберем за групова снимка. От менюто всичко основно беше с тлъсти мръвки, затова си останах на салатка, като добро листоядно.

Весело бешееее! Много, много ми беше приятно в залата на хотела! После вечерта бързо приключи. Малко в “Ликьор”, много чупки и ритмични движения, хот македонеца, Криси, Плами, Оли и Заспе се раздадоха, както казва Коцето… Как да не ти стане после мъчно, можехме поне една ликвидация да оставим за есента, че да се съберем отново със сладко напрежение около някой изпит. Алкохолът ни подтикна към неразумни действия и след това ретро (мамка му, човек няма избор по дискотеките или ретро, или чалга) се преместихме в някаква много претъпкана чалготека, където ако температурата беше поне с двайсет градуса по-ниска и хората бяха на брой наполовина, а онзи младеж с тракащите барабанчета не се разхождаше точно до нас… Можеше и да стане нещо подобно на купон. Издържах рекордните 30 минути, от които 15 си проправях път до тоалетните и обратно.

Много алкохоли смесих, хем много пъти съм патила, хем пак го направих, защо?

Абсолвенти ли… Имам два държавни още…

Купих си вчера едно сомче на петна, като леопардово стои. Много скъпо ми се стори, 6 лв за риба, а гупите ми и без това са със свръхпопулация в малкия аквариум… Е, оказа се, че за тези пари имал някакви свръхестествени способности - убедена съм, че са ми продали невидима риба. Обикалям около четирите стени, светя с лампата, изнамирам разни умрели гупи по дъното, нови издънки на валиснериите и тем подобни новости, но сомче не виждам… Невидимо е, казвам ви!

Научих се да не преживявам тежко дребните ежедневни притеснения; да не действам, сякаш нещата са непоправими; да не се вълнувам, хапейки устни; да минавам бавно и търпеливо през вълните на времето, защото всяко противопоставяне те разлюлява и губиш равновесието, което търсиш.

Иска ми се отдавна да опиша всичките вкусови съвършенства, на които бях свидетел… Но ето само някои от тях:

1. Нека започна с по-старичкото миналогодишно впечатление от шведските поляни - в скандинавската столица се наслаждавахме често на собственоръчно събраните ни манатарки, но веднъж купихме няколко едри сърнелки, които панирахме в яйца и галета и така  станаха деликатес за милиони с малко majonnäs äkta (тяхната си там шведска майонеза с лек кисел мирис и по-тежка като че ли)! Всякакви гъби, зелени маслини и синьо сирене са трите ми големи слабости.
2. Пъстървички: пълнени с две резенчета лимон, по един дафинов лист, подправени със сол и черен пипер - много необичайно за риба стана с този дафинов лист… Увити във фолио и изпечени с много трудно търпение, двете рибки бяха уникално преживяване за вкусовите ми рецептори!
3. Херинга - с много доматен сос, пресен лук и обикновени подправки - простичко, но невъобразимо вкусно ястие с много омега-3 мастни киселини!
4. Кралските печурки - слагам отначало малко пресен лук, запържен в зехтин и червен пипер, а по-нататък при задушаването на гъбките една чаена лъжичка захар прави чудеса! Много деликатен карамелов аромат, но без натрапващ се сладникав вкус. Уникално е.
5. Печени печурки - махам пънчетата, слагам на скарата, поръсвам с малко солчица, а ако ми се намира и масло - по едно миниатюрно парченце във всяка гъбка върши чудеса. Накрая поръсвам малко настърган кашкавал, запичам бързо във фурната, чубрицата също е препоръчителна и… Печурките са готови да те накарат да си облизваш щателно всяко пръстче!

И все наблягам на зехтина и лененото масло. Зехтинът го пия направо от шишето… Купих и едно тиквено масло, което има твърде натрапчиво ухание на препечен слънчоглед и е приятно само в комбинация с други по-тежки аромати.

`Айде! Почна се официално! Утре мушкам банския и се цамбуркам у басейно!

Снощи - кратка разходка край Марицата, която се превърна в анимал планет история - натъкнахме се на едно джавкащо (трудно бих го нарекла мяукащо) изгубено котенце - копие на малкия Рашко от преди две години, 100% са поне полубратчета… Така да ти стане жал, да ти свие сърцето от умиление, взехме го и дори взе да мърка, свито на топка на рамото ми…  Не искаше да хапне шунка, а като го пуснахме  няколко пъти се криеше, покатервайки се на гумата на нечия кола, за да може от там да цвили жално без да се вижда. Тъкмо го оставихме и няколко къщи по-надолу чухме една котка да си търси малкото - един особен вид мъркащо мяукане… Е, събрахме ги! Върнахме се за малкия Рашко 2, пуснахме го при майката и се познаха… Сърцераздирателно, като приказка… :):):):)

Отплеснах се от темата за лятото… Малките котенца са истински бонбончета тук! Ще ги снимам!!!!!!!

Та.. Лято? С една дума - започна, пак от малкия град, в който все се крия от неприятните отговорности, които търпеливо си ме чакат из столицата - още малко изпити, малко работа и така…

Ляяяятоооооо!!!!!!!!!!!!!

На десктопа имам винаги една папка, наречена bla. Пълна с всичко, което някога е било разхвърляно по самия десктоп, но редовно го разчиствам… И всичко заминава в категорията bla. Един ден реших да ревизирам съдържанието й, вече беше надхвърлила няколко гигабайта, отне ми половин ден да сортирам, трия, записвам и може би голяма част от това време прекарах в чудене това да го трия ли или не… Шифт и дел - безмилостно рязах главите на стари музики, ненужни чужди снимки и подозрителни *.exe-та. Тази папка е като препълнените ми чекмеджета с много стари полузабравени вещи, миришат на отминали години и въпреки че не намирам смисъл в съхранявенето им, винаги ме е жал да ги изхвърля. Стари билети, водни боички, които никога не използвам, напукали са се като слонска кожа, кълбо странна прежда, един куп архивни моливи, дискове, играчки от шоколадови яйца, стари писма, неотваряни от пет-шест години… Събирам, събирам… Защото винаги, щом ми потрябва нещо, съм го изхвърлила точно в предното разчистване. Гаден мърфовски факт!

Дойде чак последната сесия, за да приложа най-сетне древната мъдрост, че лишаването от странични удоволствия не прави крайния резултат по-добър, затова не се стеснявам да се разхождам в хубавото време, въпреки че ме чакат сини учебничета и разпечатани материали за факторинга и лизинга…

Ето например една по-стара неделна разходка, ден след която се освободих с две шестици: площад Драгалевци - манастира - Бай Кръстьо - Алеко - и пак надолу до Драгалевци. От нея са любимите ми снимки с поляни, покрити с лилави минзухарчета, там за пръв път омазах обилно с кал новите бели маратонки и ядох блудкава супа от коприва в планинската прохлада горе. Ходихме по втвърден последен сняг, обувките на Ники пропускаха безмилостно, а слънцето похарчи много енергия в опити да изгори избледнелите ни епидермиси, но безуспешно!

Резултати: около 16 извървяни километра, едноседмични нетърпими болки в десния прасец и пропуснати танци

Тази неделя изневерихме на скъпата ни Витоша, защото само на осемдесетина километра от прашасалия “София Сити” река Ерма се провира между едни висо-о-о-оки скали, а наоколо десетки хора палят барбекютата, мирише на всевъзможни видове скара… И бързо подминахме тази пасторална идилия, за да дирим тъй наречената “еко пътека”. Тази “пътека” всъщност беше изпитание за здравите нерви на лаици като нас, защото се виеше тънка и стръмна през клони и камъни, мускулите ни се съпротивляваха на принудителното свръхнатоварване, затова на места се наложи да впрегна двете си изнежени от компютърна употреба ръчички и да лазя нагоре като мечка гризли… На ти сега Трънско ждрело, такова заплашително сърцебиене ме спохождаше по пътя към върха на скалата, че ми се идеше да изтръгна сърцето на някой от нещастните ми спътници и да си го присадя по бързата процедура. Полуприпаднали от жега и пот стигнахме върха - гледката отново ни припомни първопричината да поемем нагоре и имам няколко вълшебни снимчици.

Изводи: слънцезащитната Нивеа с фактор 20 може да е водоустойчива, но не и потоустойчива - изгорях на презрамки! А, и много болки в лявото бедро. Поне имам симетрия в мускулните трески.

Голямата изненада в края на днешното предаване е…

Изписването на малкия Виктор! Един сбръчкан спящ бонбон в сатенена опаковка !