В шест сутринта алармата отбеляза началото на ден, който отдавна чаках. Дотичахме до гарата и дорде се усетим, стигнахме Копривщица. Събота бе начертана с планове да изкачим Богдан, да събираме лятно слънце и уморени да заспим тихо и кротко късно вечерта. След обилна обекуска, само на петнайсетина минути път от къщата, заваляха едри капки от нетоплия летен дъжд, който освен неприятната си температура, най-нахално нагласи облаците си точно над нас. Вляво - небето ясно, вдясно - пак, но над нас се смръщили грозни сиви облаци и отнийде вятър не иде да ги изпъди като псета. Под голяма стряха се приютихме, но срещу нас козата Коцка (кръстихме я тъй, както й подхожда) забля жално. Не й се нравеше неспирния дъжд, но оградата я държеше на открито. Не щеш ли, след минута се дотътри стар кон, впрегнат в празна каручка. Спря и наостри уши тъкмо пред нас, загледа козата. А тя вече мълчи и си трае. “Страх го е от прасета!” - разясни ни каруцарят, а кончето гледаше втрещено млекодайното и се чуди безопасно ли е. “Оттатък мъглите вземат ли да се вдигат, се си вали! Така казваха старите хора…” И вярно думаше старецът, под близките възвишения Попът и Попадията като пушеци се виеха бели пари, а ние решихме да пробягаме смело през кал и пясък до бялата ни къща. Цял ден четох. Приспах се с приказки от миниатюрни книжки, отпечатани през шейсетте. За плашилото космато, което живее в кладенеца, за конче със златна и сребърна грива, за бабата на змея и тояжката, дето бие по наредба. На другата сутрин изтупах сребърен прах ог изсъхналите гуменки. Земята в Копривщица е богата на слюда.

Тишината има силата да те залепи на възглавницата за една цяла непробудна нощ. И като че ли така сладко не бях спала от месеци. Затова и кафето с ванилия и сметана ми стопли сърцето по необикновен начин.

Поляните бяха покрити с ароматна мащерка, най-различни дребни цветя. Полегнах и не пожелах да стана. Мирисът на треви под обедното слънце вдъхва живот на особен вид мисли без думи. Или прогонва всякакви подобни наченъци на мисъл.

По пътя случайно попаднах на ягодка. Ясният знак, че огромната поляна на близкия връх Спас чака гладници като нас. Шепата ми преливаше от миниатюрните ягодки. Когато са огряни от слънцето или са презрели, вкусът им е незабравим. Ако някой не е опитвал пресни диви ягоди, няма да разбере какъв е ароматът на горски плод от сокчетата в кутия.

Високи са боровете, чак до небето. И се поклащат бавно и спокойно, а стъблата им са тънки и голи. Мирише на смола.

Всичко приключи с превкусен обяд със сирене под капак, боб чорба, домашно приготвени пържени картофки.

И обратно във влака, на когото бяха изписани редица мъдри мисли, сред които:

Каква любов кипи тук, чак ревнувам!

Това, което смятах преди за досадно ежедневие, сега е мечта. И ето ме, днес седя и ще работя тук, дори няколкото прекарани часа вкъщи няма да прекарам в обикновена почивка. Но снощи преди лягане се зачетох в една много стара книжка, която намерих наскоро на тавана - на Ради Радев. Това, което брилятнто описвва нагласата ми към света, е на Платон. *

=.=o=.=.=o=.=.=o=.=.=o=.=.=o=.=.=o=.=

“Ейдос” е това, което е видимо и доловимо, но не посредством сетивата, а благодарение на ума (разума). Като синоним на “ейдос” ще използваме “идея“.

Това е общото, отнасящо се до множество предмети и явления от нашия материален свят, но отнасящо се като същността на нещата, техният реален вид. Тук реалността не е тъждествена на материалния свят, а е онова, което е доловимо единствено за разума. Идеята е вечна, неизмерима с време и пространство - с една дума сетивноневъзприемаема, обект единствено на мисленето. Тя е отвъдна (трансцендентна) - тук не правим дори бегъл намек за отвъдното като мястото за след смъртта - а в смисъл на независима от многообразието на сетивния свят и съзнанието на отделния човек. Идеята е обективният принцип, на основата на който е изграден материалния свят. Тоест тя е същността, обективното основание и причина за наличието на материалното, но е и независима от него - тя може да е и самостоятелно същствуваща категория.

Платон разказал един мит, в който хората са оковани в пещера, в която единственото, което виждат, са движещите се сенки по една от стените й. Това са сенките на обектите зад тях, за чието съществуване дори не подозират. В света на сенките, както философът нарича пещерата, хората са потънали в дълбока заблуда, неосъзнавайки, че зад тях, извън пещерата, се простира цял един свят, облян от светлина и съвършенство - светът на идеите.

Така животът на човека напомня на съзерцанието на онези нещастници в пещерата. Сетивният ни свят само наподобява бегло истинските форми – идеите. Възприемаме за реалност отраженията на нещо далечно и непостижимо с очи и уши.Още някои интересни постановки на Платон са, че преходът от мнението към мисленето реализира стремежа на човека да обогати своите познания и разбирания на базата на вече получени знания. Човешкото мислене си има две форми – разсъдък и ум. Като най-низша форма на мисленето ние си служим с фигурите на сетивността, които са образи, създадени в главите ни, въображаеми подобия на света на идеите. Но по-висшата форма на мисленето – разумът – изисква по-висока степен на абстрахиране, докато се издига все повече над сетивността. Разумът може да изследва идеите и да се докосва до най-висшите начала и върховни принципи.

——–

* това се каня да напиша от две седмици насам, беше една хубава сутрин с кафе у дома. Само уводът остана от нея.

 В този сайт

http://www2.mnhn.fr/abysses/index-en.php

И няколко от по-забележителните екземпляри:

Какво се хили тоя така зловещо? Това очи ли са или дупки?!

А този син свредел има много фънки прическа

На това къде му е главата, къде са му краката…

Един грозен покемон, дето се плези дебилно:

НПО! Неидентифициран плуващ обект, какъв стъклен корпус само, какви гъвкави антени и какви червени фарове, а?

И така, дойде петък - време алкохолно. За мой късмет на прибиране от работа нашите бяха в мола и отидох да се видим, а Теодор по-късно ме чакаше да ходим към нас и имах малко време да ида до супермаркета и да взема една тортичка-изненада. Избрах едно тирамису - беше най-прясно, а и по-различно от останалите.

И така зачакахме малкото гости у нас. Подариха на Теодор количка с дистанционно и умирахме от смях как котката се плаши от нея. Беше наистина весело събиране.

Смока на йониката и аз без микрофон в ръка:

Много смях до сълзи и флшиво пеене имаше през онази вечер, както и цял бутилка мартини само за мен

Тук вече съм рошава и с онази нестихваща пиянска усмивка. И Никола не отстъпва! Само дето няма как да е рошав

И тъй, заради това празнуване, съботата бе напълно изгубен ден. Единствено излязохме, за да купя подарък на Ваня, за празнуването снощи ще пиша, когато получа снимките й.

Аларма. Кафе. Лаптоп. Excel. Black sessions. Притнер. Папки. Маркер. Тролей. Душ. Сън.

Съвременни роботи?! WTF

Хепи бър-р-рдей ту ю!

Диър Тоше, искам за рождения си ден да ми подариш миялна машина, та след купона в петък да не ти оправям аз кочината

Предварително благодаря!

Ай лайк ит!

Цял ден рупаме череши и праскови на работа, оставям инцидентно тъмночервени петна по документите, по панталона, по клавиатурата… Но продължавам да впивам зъби във всяко следващо природно бонбонче без капка съвест за цветния импресионизъм по предметите наоколо. А сега, когато сме в средата на месеца и срокове почти не гоня, така ми е леко и несъвестно, че с радост си тръгвам само час след края на работното време! И денят продължи в една софийска градинка с разни бирени приятели.

Новата колежка се оказа колежка и у университету, че и приятелка на разни други ми приятели, съученичка също, ей такива ми ти работи. Малка държавица сме.

Сега да си лягам май, но след един бавен душ, малко Laura Vandini, чисти чаршафи и книжка в леглото, под нощната лампа. И един Теодор, който обикновено се примъква по-късно, затова пък алармата му все звъни преди моята. Но Рашко не подбира върху кого да крачи рано сутрин, мъркайки в очакване на закуска и обикновено мен избира да малтретира.

Лека, мека.

Ето от това имах нужда, да подишам друг въздух, да се изпържа на южното слънце в Свиленград. Твърде приятна почивка, в която те вълнуват такива типично женски гъдели като дрешки, фризьор и маникюр. И типично човешки като водки и ракии. Междувременно преполових една книжка - “На изток от рая”, не съм особено впечатлена до момента. Въпреки чувалите с хвалебствия, които получавах по неин адрес.

Поздрав с ТОВА - чудно настроение създава, ако я свържеш с времето, по което излезе; от тогава ми е особено любима песен.

В петък след като напълних стомаха си полегнах блажено, защото ми се случи предната вечер да спя 3-4 часа, заради многото работа. Бях си легнала след 3, заради крайните срокове за пънча, а и да не забравяме, че пак стоях в IBM след работно време. И така, след един здрав сън в нощта на петък срещу събота, тръгнах да похарча малко заплата, после се поразкрасих, покарах даже колело… Приказка.

Вечерта се събрахме разни познати и непознати на една нова кръчмичка “Хъшовете”, с отвратително обслужване. Как сметката бе над 120 кинта, как сме ги стигнали тези пари, когато яденето идваше след час?! И още толкова, докато си поръчаш още нещо… Едвам тръгнахме навреме за бара. А този бар леле мале… Новото нощно барче към спа-хотел ”Романтика”, за пръв път отидох там. И очите ми заблестяха. Лъскаво до болка, то не са разни златни орнаменти, светещи подове, метални детайли навсякъде; през цялото време си като сред клоните на коледно дръвче.  Too shiny. Като цапнах три абсолюта усмивката ми не се скри. Мон Амур, Марто и Мая бяха също на едно местенце, затова често прескачах от нашите меки столчета с Ляндик и сие до по-младата компания. Вечерта свърши на една пейка в парка с последните трима споменати. Въпреки очакванията ми да няма с кого да изляза, пак уцелих някаква странна комбинация от хора, които тъкмо заминават по морета и чужбина. Nice!

Тази сутрин минахме дори през село, където по моя вина всички тъпоглави пилета защъкаха из целия двор и ги гонехме сред домати и пипер, но едно надви системата и избяга в съседския двор И сега пак съм в скапаната София, мамка му. Не ми се стои тука.

И за финал едно хайку, важащо в пълна сила за деня след рождения ден на Надя:

Офис треска

тресе ме днеска.

Що така лошо

напих се нощеска?

Звучи като припев на новата турбочалга, нали? Ах, какви неща чуха ушите ми в този бар снощи, леле-е-е.. Някой е възпял рази видове насекоми като дървеници, гъгрици… Веселбата беше голяма.

Завиждам на веселите ми Соф и Нед, че са някъде с точно определен работен ден, където природата им е по-близо от бикините. Където ги облива всеки ден слънцето и делят стаята си с много алкохолици. Плановете ми никога не са точно определени, за сметка на тях е сбъдват всичките ми коловозни желания. Като влак през планината съм поела по релсите на финансовите материи и ще спра на следващата гара да сменя транспорта. В друга вселена живуркат мадамите през океана. И им завиждам. Ако имах два мозъка - единият за работа, другият за всичко приятно - за да може първият да е stand by, докато съм извън сивия офис. Спи ми се вече.

За започнатото с влаковете и гарите: удивителното при хората е, че животът им никога не се движи по разписание и спирките, на които ще слязат, не са предопределени. Аз искам - следователно избирам; аз се съмнявам - следователно няма да се случи. След редица твърди доказателства за тази зависимост, внимателно започвам да подбирам това, което искам. 

Есента ще се слее с предната; пролетта ще се застъпи с отминалата, но другото лято ще се търкулне като зряла круша.