A simple artblog

Микеланджело преди векове се съгласил да извае най-добрата скулптура в Рим. И е факт, че никоя друга на света не изглежда по-съвършена. Студеният мрамор грее от жива енергия, всеки детайл е изключително прецизен. Това за мен е най-най-красивата скулптура, правена някога от човек. Никъде не съм видяла по-галещо окото изображение, въпреки че е покрито с детайли, а хубостта на Мария и особено на Христос, е неземна. Дори земята под краката на Девата е “нарисувана” с тънки ивици от ръката на скулптура.

Микеланджело, около 1499 г. Това съкровище се намира в Св. Петър, Рим.

Преди 15 в. темата “пиета” е принадлежала само на творците от Северна Европа, с малки изключения. Техните зловещи изображения, главно от дърво, са всявали само страх у обикновения вярващ, за да му втълпят важността на Христовата саможертва.

Да забелязвате нещо странно? На пръв поглед, даже и на втори - не. Защото скулптурата е замайващо хармонична и грациозна и винаги буди първо опианение от красотата си. Всъщност обаче Микеланджело пренебрегва реалистичното изобразяване на сюжета (ще вметна, че става дума за Дева Мария, държаща в скута си мъртвия Христос)… Но Спасителят, макар и отпуснат, не е мъртъв - вените му са изпъкнати от живителен пулс, той е потънал в дълбок сън и е по-прекрасен от всякога. Вижте лицето Му! Божесттвено, както Му приляга

Друго необичайно е, че Мария изглежда по-млада от сина си… Цялата й мъка се изразява само с жеста на изпънатата лява ръка с длан нагоре. А нейното лице е израз на неувяхващата невинност, божествената чистота или просто “perpetual purity”. Вижте нежните мраморни извивчици на плата върху челото на Мария, спокойното й изражение. Микеланджело някогя написал, че “ако животът ни радва, то тогава смъртта, направена от ръцете на същия Създател, не би трябвало на ни натъжава.”

Пръстчетата на Девата са изваяни едно по едно, това е било чудо за мраморна скулптура. Нищо, че преди два века един инцидент е отчупил кутрето Пак си е на мястото!

Докато Христос е в действителни размери, за да спази Микеланджело задължението си да го пресъздаде във фигура на мъж с хубави пропорции, Девата е много по-голяма. Ако се изправи, би била висока над 2 метра! Все пак главата й е на размери колкото тази на сина й. Но нима някой забелязва тези несъотвестсвия? Едно от чудесата на “Пиета” е, че необичайните пропорции ни най-малко не смущават зрителя, а напротив - правят композицията по-хармонична.

John Henry Fuseli (1741-1825)

Фусели грабна вниманието ми с една миниатюра в последните страници на “История на изкуството”. В търсене на информация за него попаднах на онзи сръбски форум, който споменах в предния пост за изкуство. Сега ще ви представя това, което ме заплени.

Това е едната версия на “Кошмарът” (”The Nightmare”), в която ясно си личи афинитетът на художника към страховитото и мистериозното. Вижте странния оцъклен кон! Изглежда ми леко комичен, но я си го представете да ви изскочи посред нощ - ще ви спре сърцето от ужас. Демонът (инкубус), който седи върху гръдта на жената, както и грозното конче, ни говорят за немския фолклор, според който зли духове и вещици обладават хората, които спят сами. Мъжете били посещавани от коне и зли вещици, а жените се съвокуплявали с дявола. Бля. Изобщо думата nightmare произлиза от скандинавското “mara” - дух, който си няма друга работа, освен да измъчва и да души хората насън.

От друга страна горкият Фусели не сполучил в любовта. На сърце му била една мацка - Ана Ландолт, чийто баща не й позволил да се омъжи за художника. Затова тази картина се тълкува като израз на разочарованието. Любимата му лежи безжизнена, а гадният маймуноподобен демон е мъжът, комуто е позволено да я има.

Ето втория вариант на картината. На гърба й има портрет на млада дама, която, както се досещате, се счита за Ана.

Фусели има и едни плашещи еротични рисунки. Необичайни за късния Рококо, защото вместо закачливо и весело, както е било прието да се вмъква похотливия елемент, при нашия човек има тънък намек за физическо страдание…  Бай дъ уей: на немски страст е ”Leidenschaft”, а пък “leiden” означава “страдам”.

И накрая - кое е общото между маниеризма (вижте Панторомо например), сюрреализма от 20в. и Фусели? Потъпкват традицията и общоприетия възглед за реалния свят, рисуват през своите очи, а не през тези на обикновения зрител. Не е ли това най-привлекателното в живописта - да надникнеш в чуждата представа за действителността?

Anne-Louis Girodet de Roussy-Trioson (1767–1824)

Представям ви две запленяващи картини, на които попаднах съвсем случайно в един сръбски форум… Тези дни ще пиша и за първопричината да вляза там.

Ан-Луис Жироде де Руси-Триозон* e френски художник от времето на неокласицизма, който бързо се отърсва от стила на своя учител Жак Луи Давид и навлиза в дебрите на романтизма. В картините му прозират емоции и екзотика, нестандартни интерпретации на класически сюжети и това му носи славата на разчупващ рамките на утвърдената по онова време френска живопис. Първата картина тук се нарича “Погребението на Атала” - тема от роман на Шатобриан, близък приятел на Ан. Цък за по-голам размер. Прелестна е! На залез слънце, в пещерата, старият отшелник Aubry - баща на Атала - поддържа трупа на дъщеря си, а вляво вкопчен в мъртвата си любима, потънал в скръб, е младият индианец Chactas. На стената е издълбан надпис от книгата на Йов: “When it is yet in flower, and is not plucked with the hand, it withereth before all herbs.” Тази книга впрочем се занимава с един вечен въпрос: защо праведните страдат. Атала се е самоубила… Разкъсвана между любовта си към Chactas и обета да остане девственица в името на христовата вяра. Ако забележите, в ръцете й има дървено разпятие.. Тъжно, тъжно. Но картината е великолепна. Горе вляво, където се вижда късче светло небе, също се издига кръст.

Втората пък е картината с най-красивата лунна светлина. Гледам и не мога да спра… “Сънят на Ендимон” - млад овчар, в когото се е влюбила римската богиня на лова Диана. Той е най-красивият сред смъртните. Juno го приспал за цели тридесет години, през които Ендимон не загубил младежката си красота. Диана, чието олицетворение е луната, се изкушила и го навестявала вечер. Малкият сладур с пеперудени криле е Зефир, богът на западния вятър. Той отдръпва клоните, за да може богинята да се наслаждава на неземната хубост.

Ендимон е прекрасен… С копринени къдрици, снежно бяла кожа, която блести нежно на лунната светлина. Отпуснал се е блажено върху леопардова кожа, долу вляво дреме куче. Но трудно отместваш поглед от светещото тяло на Ендимон, за да забележиш изписаните листа в леса и дребните гънки на плата.

*както пише в руски сайт, на БГ няма капка информация. Всичко тук не може да се намери на български, не е и чист превод.

“Жироде имал навика да рисува нощем. И за да му бъде достатъчно светло, използвал шапката си за свещник. Обикновено, когато започ­вал да рисува, слагал на главата си шапка с широка и твърда перифе­рия, на която имало пробити множество дупки. Във всяка дупка ху­дожникът мушвал по една свещ. Случвало се понякога да носи на гла­вата си по време на работа до чети­ридесет свещи.”    - сп. “Космос”, бр. 1, 1971 г.

Ако трябва да отдам на Римокатолическата църква почит за развитието на изкуствата, то на първо място без да се замислям ще й благодаря за моя любим барок. Това течение бих нарекла узрелия цвят на два века Ренесанс, толкова пищно и дръзко, че да се прекали с разкоша е може би най-типичната негова черта. Всъщност самата църква не е първопричината, а великите идеи на Лутер и последвалата ги Реформация. Ответната реакция на римското духовенство, Контрареформацията, е логично насочена към същата, вече ключова прослойка на обществото - простолюдието. Жестоката борба между протестантство и католицизъм поражда нови методи за взимане на надмощие. И хиляди благодарности на Римокатолическата църква, възхвалила живописта и декоративните изкуства като главно оръжие в тази борба! Защото от нея след Трентския събор се заражда бароковия стил. Сега ще спомена само веднъж за операта като главен стълб на барока, непременно трябва да й се отдаде поне капчица внимание. И оттук насетне ще говоря почти изцяло на изобразителното изкуство. И, простете, ако някой не е съгласен с твърденията ми, но това е лично гледище и не искам да го налагам никому.

За втори път ще пиша за Рубенс. Защото Караваджо, колкото и да ми е присърце, е онази черна овца, зад чийто шедьоври стоят поръчителите му, или понякога само талантът; тоест няма как да го обвържа толкова неоспоримо с католическата вяра. Първо, такъв размах на творчеството през барока не би могъл да се дължи на инквизицията, страхът от Бога или онези прочути йезуити. Това би било по-скоро спънка за гения, отколкото мотивация за развитие. Така оправдавам бунтарството му (на Караваджо) като непородено от протестантски пориви; той просто е бил.. как да го нарека… интересен характер.

Както Бернини, Рубенс е покорен вярващ, който с охота рисува както портрети и митологични сцени, така и религиозни сюжети. Днес е известен с по-пъстър тематичен микс, но по негово време е бил познат като най-добрия фламандски религиозен художник. Оттам насетне се е сдобил с поръчители от френския кралски двор, а те, сещате се, копнеят за собствените си образи, овековечени подобаващо… И така, себелюбието на Медичите (всички сте чували за тях), продължава да развива портретния гений на Рубенс, а също и ражда поредица от онези картини, комбиниращи действителни лица и събития с религиозни фигури. Или обратното, има такива, в които кралските особи са допълнение към сакралния главен мотив. Нещо като възхвала, че богоизбраните владетели единствени имат право да стоят рамо до рамо със светците.

Чудейки се за коя картина да пиша, подминах тези кралски поръчки, не се спрях и на най-късните му творби, защото искат доста по-задълбочен поглед и познаване на израстването на гения; не обичам да говоря за портрети, въпреки че се замислих върху този автопортрет с първата му съпруга Изабел, но за него - следващия път… И така, напук на първоначалното ми желание да покажа нагледно съюзът между религия и барокова живопис, избрах дру съюз:) Не по-малко прекрасен, но може би по-лесно разбираем.

Това е “Съюзът между Земята и Водата”, 1618 г. Ако на първо място забележим отпуснатата гола женска фигура (това е богинята на плодородието Серес), то в пълен неин контраст стои Нептун - напрегнат, силен, в гръб. Серес държи плодове, сякаш вързали изпод божествените й сили, реката е пълноводна, къпещите се херувимчета излъчват жизненост. Над богинята стои ангел, увенчаващ я с лавров венец, а до Нептун от реката излиза друго митично създание. Така везните на мъжкото и женското начало се уравновесяват напълно. Още символи на животворната сила на боговете са и раковините долу вдясно, а тигърът, който е пазител на реда, опазва и тази свещена хармония между Нептун и Серес, така различни и допълващи се. Светлината е така мека, формите нежни, пространството почти не може да побере съзидателната сила, която струи от всяко полагане с четката. И все пак картината “диша” с онази част лазурно небе; но и тя също е “запълнена” с живот: свежите листа, падащи ефирно от скалата. Червеният плат, който се рее лек като коприна около ангела на победата, внася допълнително усещане за благоденствие, съединята двете фигури на боговете. И още нещо: светлата фигура на богинята стои до късчето небе, а Нептун докосва тъмнината вдясно. Обърнатата делва е добре познат символ.

Не съм запозната с модерното изкуство, но има един доста извратен творец, за чиято огромна скулптура The Virgin Mother вървяхме поне километър миналата година в Ню Йорк. Ексцентрик до всяко косъмче на тялото си, който почти ме уплаши със зловещите си творби - акулата във формалдехид е най-малкото, с което може да те отврати. В “Клетката” - този нашумял филм с J Lo - имаше един кадър с конче, върху което падат стъклени плоскости и го разчленяват вертикално и съм убедена, че това е заемка от Деймиън.

Не възприемам като смислена смъртта на една овчица например, която в стъклен аквариум представлява произведение, наречено “Away from the flock“. И нека стигна до философската част: как по дяволите да разбирам творби от този род? Тази тук е една типична за Хърст…

This little piggy went to market, this little piggy stayed at home
 

Не критикувам, нито ще възхвалявам, просто съм… объркана.

И защото вчера прочетох в някакъв сайт за инкрустирания му с ужасно много диаманти череп и дори ми хареса, сега се сетих да пиша за него. Ето го въпросният. И не изглежда толкова обезумял, колкото творбите му.

Накрая да сложа и за собствено удовлетворение своята снимка пред толкова обсъжданата в сърцето на Голямата ябълка статуя, която от една страна е чисто богохулство, а от друга просто ексцентрична…

Как да не останеш впечатлен от прелестните къдрици и разголената гръд в този автопортрет, изписаните устни и самовлюбен поглед, сякаш гледа не нас, а себе си в огледалото? Доскоро не обръщах такова внимание на тази картина, защото си имам любим автопортрет на Дюрер: ето този, в когото от години обичам да се вглеждам, особено във фино изписаната кожена яка и изключителните меки къдрици, които виждаме и тук.

За първия автопортрет: през прозореца се вижда много хубав пейзаж, чудни планини и езеро, но все пак вниманието ми не успява да се фокусира върху това, погледът му е магнетичен, пронизващ.  Малко надменен може би?! Във втората картина е по-скоро спокоен и зрял, облеклото - съвсем не толкова разкрепостено, а дори между двата края на яката се вижда част от дреха, няма открита плът. А пръстите нежно докосват приятната на допир кожа, в същото време придържат яката да не се разтвори, чудно, чудно, много е красиво! Много още ми идва да пиша, окото ми обича неговите картини, не знам официално как стои въпросът с описание и анализ на творбите, но едва ли мнението ми е далеч от истината. Това за самовлюбеността на Албрехт обаче прочетох от Кенет Кларк и ми светна погледът, открехна се моят интерес и хоп - отново се заплеснах по тези шедьоври!

Картината чудесно се вписва в топлото време; горещото слънце, заради което търсим прохлада на сянка.

Оригиналните цветове би трябвало да са по-контрастни, а като цяло картината по-тъмна. Адонис е заспал в скута на Венера, дървото хвърля шарена сянка върху влюбените, Купидон удържа нетърпеливото куче. Героите са в плен на лятна омая.

Хулиган, побойник, педофил и убиец - но изключително надарен, докарващ до истерия консервативните творци от времето си, заради дръзките интерпретации на библейски сюжети или откровено пошли ежедневни сцени. Прекарал е доста време в затвора, бягал е, бил е и осъден на смърт, но тя го застига преди извиненията на папата и отмяната й. Умира млад, ненавършил дори 40, но пък за краткия си живот поставя началото на барока. Напук на маниеристите. Микеланджело настрана. Виртуоз в светлосенките, както се казва: Caravaggio “put the oscuro into chiaroscuro.”

За съжаление някои творби са унищожени през Втората световна война. Представям си как би изглеждал този шедьовър в истинските си цветове:

Св. Матю е вулгарен селски старец с мръсни крака, ангелът - твърде близо до светеца и нерешителен (всичко това според тогавашните виждания), но не за жалост се е наложило да нарисува друга интерпретация на сюжета

Трудно е да избера кои творби да спомена тук, една спрямо друга са несравними. Да кажем, че “Бакхус” ми е на сърце от доста години и си има запазено място в пиедестала на любимите ми картини. Също и първата на религиозна тема, която Караваджо склонява на нарисува - “Екстазът на Св. Франциск” (”Св. Франциск получава стигмата”) - заради лесно уловимия на пръв поглед диагонал, по който тръгва тялото на светеца от краката, завива нагоре към ангела и се губи в крилото му, без да докосва края на картината, след това - идва вглеждането в сияещата дреха и кожа на божието създание (което по принцип трябва да е шестокрил серафим, а тук е двукрил ангел), спокойното изражение на Св. Франциск в безсъзнание, а в далечината малко пламъче осветява незабележимо още една фигура - другар и изповедник на светеца - брат Лео (или Леоне). И все пак сцената се развива нощем, а двамата главни персонажи са облени в ярка, но мека божествена светлина. Красота! Не мога да описвам компетентно подробностите, но съзерцанието няма нужда от дисекция на картината.

И последно (до следващия път, когато реша да пиша за Караваджо): какво ме омагьоса днес: “Музикантите” - на пръв поглед поредната фигурална композиция, изпипани светлосенки, много красиви младежи свирят и пеят, измежду лицата им е и това на художника - често срещана практика да вмъкнеш автопортрет в произведението си. В ъгъла обаче стои и крилатият Купидон, изтъкващ хомосексуалноста в сюжета… И да си дойдем на думата: това лице, тези очи са убийствено красиви! Толкоз по въпроса.

—> Картини, и още <—

—> и една от любимите ми <—

Имам нова книжка за Рубенс. И тук ще кажа колко съм възхитена от картините му: каква светлина струи от женските форми, колко пухкави и копринено меки иглеждат златните им коси, да не говорим за сложната символика, която е обект на моя интерес, заедно с начина на подреждане на композициите. Ще се разровя в български сайтове по темата, че досега все на английски чета, пък и книжката е главно с репродукции за съзерцание и няма анализи на творбите, а само общи приказки за творчеството му.

Ако мина през Графа тези дни ще си взема и една за Караваджо, от друга поредица е и изобилства от коментари. Караваджо е третата ми слабост след Рубенс и Микеланджело, за които книжки вече си имам:) Добре де, и Рафаел и Тициан. Все прочути имена.

Онзи ден, разглеждайки История на изкуството том lll се загледах в една картина на Кореджо… И какво да видя - Юпитер не е само облак, а има лице и целува Йо, дори ръката му е очертана, как не съм го видяла досега… Ето: Jupiter and Io