Номер три в своеобразната класация днес е девойката, поднасяща шоколад - ок. 1743-1745 г. на Жан-Етиен Лиотар: клик за по-впечатляващо изображение…

Простичките чисти одежди на девойката без излишни украси не биха могли да бъдат по-красиви дори наяве. Бялото в различни нюанси приглушава закачливия тон на бледо розовото, което наднича и от подноса - в десена апорцелановата чашка. И си струва да задържим за миг доглед върху истински прозрачната чаша с вода, която като по учебник пречупва образите около нея. Тази девойка от години поднася шоколад от стената в моята кухня

На второ място е излъчващия от пет века достойно спокойствие дож Леонардо Лоредано - нарисуван през 1516 г. от Джовани Белини.

Застинал като камък с почти незабележима усмивка, дожът е облечен във великолепна одежда в небесно синьо и бяло, с везани златни мотиви. Тази картина е една от първите, направили ми подобно силно впечатление още преди десетина години. Изглежда като облечена статуя, само фините бръчки на Леонардо придават загатната живина. Очите са като от мътно стъкло. Може би и необичайния чист едноцветен фон без допълнителни нюанси също подчертава фината прецизност, с която е нарисувана одеждата.

И на първо място, дами и господа, е……..

“Чашата с лимонада” на Герард Терборх! От 1681г. Няма да е пресилено, ако кажа, че с този художник холандската жанрова живопис ще се гордее вечно. Празният тъмен интериор и голият под ми навяват усещане на скромен живот и студенина. Но другаде няма по-красива копринена дреха, с по-истински гънки, с подобна елегантна тежест, с най-красиво отразената светлина. Между Рембранд и Вермеер… Бе Терборх. За разлика от ширещите се вкусове по онова време, Герард рисува недоукрасени сюжети, толкова реални и въпреки това красиви, колкото би бил всеки от нас в ежедневието си.

Атмосферата на преходно удоволствие, уловено за миг, е впита в някои картини на Жан Огюст Доминик Енгър. Пространство, лишено от мъгли на безвремие, от светлината, играеща във въздуха. Има ясна прецизност на детайла, един единствен поглед; усещане за същинска празнота. Неокласицизмът орязва мечтателните криле на предходните стилове, но приятно обобщава сюжета в един поглед.

“La Grande Odalisque”… Клик за по-голямо изображение.

Прасковеният мек цвят на нежната кожа на момичето и студените, тежки сини тонове на одаята…

Как синият цвят отива на хладното, безизразно лице… Няма лека усмивка, която да зададе мажорен тон на настроението; вместо нея - рязък поглед или по-скоро примамливо безразличен. Какво стои отзад?

Минаваш през тайните стаи, забранено е. Тъмнината покрива останалото; цялата красота на картината се събира в един миг, след това… Платното не те мами за дълго и протяжно съзерцание, не моли за дълго проучване на детайлите и формите. Всичко се казва на мига. И ако решиш, можеш да откраднеш секунда-две, в които си сигурен, че бялата робиня гледа точно теб, преди да се превърне в поредната картина в галерията.

Франциско де Гоя и Лусиентес. Разбира се, повечето биха го разпознали в “Голата Маха” и “Облечената Маха”, а може би и в “Слънчобранът”, да, приятни картини, но… НО!

Той е излял тъмните маслени бои по платната си и в много по-смущаващ начин. Нека започнем с болестта.

Автопортрет. Не, Гоя не придържа болната си майка, не е някакъв благодетел, грижещ се за нуждаещите се. Безжизненият полумъртъв е самият Франциско, за когото се грижи лекар, автопортрет на леглото му, нарисуван в знак на благодарност към доктор Ариета; всъщност къде другаде съм виждала художник да се осмели да се изобрази мъртво болен и блед като платно? Мъртъв - да, обезглавен - да, но не и в жалко безпомощно състояние. Прикован на легло, оглушал, със силни болки в ушите, с ужасяващ страх от повторно заболяване и в дълбока депресия… Сравнимо с тъмния период в края на живота на Бетовен; Гоя е на 73, когато преживява тежката болест. И картината не е знак на самосъжаление, а на неподправен реализъм. Страданието на Гоя е реално. Тази картина е реална. Не красивата Мая, не великолепието на “Семейството на Карлос IV“. Горната творба хвърля светлина върху причината за отминалите му творби. Гоя, Гоя. След халюцинациите и целият преживян ужас. За разлика от предшествениците си, той смело изхвърля вонящите, грозни, гнусни чувства с четка върху… мазилката.

В “Къщата на глухия” - като малък ковчег, обитаван от злите духове от картините му, Гоя изживява последните си години там, сред своите чудовищни създания. Известни са като “Черните картини”. “Сатурн изяжда един от синовете си”:

Гоя е различен, защото отказва да изобразява красиви утопични образи. Наричат го баща на модерната живопис. Но щом подобни образи на съзнанието са се раждали в онези дни (началото на 19 век), а до днес обитават  и завладяват все повече тъмните творби на съвременни художници, то в каква посока се променя мисленето ни?

За Гоя сънят на разума ражда чудовища. Я пак? Сънят на разума ражда чудовища. За сънят на разума на мирния - да. Ражда война, изражда се в бедствия, мизерия и смърт. Разумът на злия обаче не спи. А в съзнателно поражда нещастия. Война. Днес.

Като погледна сега назад във времето, в което открих Карлос Швабе, преди около 5-6 години, пак ме залива вълна от фантазия, днес типична единствено за лудите ми сънища. Едно такова натрапчиво и приятно чувство, че има много за разкриване, много вълшебство в тоя свят, същото като в “Алиса в страната на чудесата”.  Въпреки че картината не е позитивна, присъствието на тъмнозелен ангел със студен поглед е толкова магнетично, че неусетно изниква усещането за вълшебния неопознат свят. Не знам дали успявам да обясня разбираемо какво имам предвид, но спирам дотук.

Представям ви ”Смъртта на гробаря”, още “Ангелът на смъртта”

Малко предистория за тези, които не знаят за какво иде реч: израелска вдовица, красавица, постила повече от три години след смъртта на съпруга си… И така, един ден обаче асирийците заплашили евреите с нападение, а еврейските началници отказвали да се бият. Иудит на своя глава се натъкмила, отишла в лагера на асирийците и отишла при Олоферна, техния генерал, сладкодумно спечелила благоразположението му. Когато най-сетне останали насаме, Олоферн вече бил подпийнал. Иудит събрала смелост и с два удара го обезглавила. Истината е, че навсякъде се говори как първо Иудит го съблазнила и тогава му отрязала главата, но в Книгата на Иудит в Стария завет не се споменава изрично.

Краят на историята е, че евреите, видели отрязаната олофернова глава, решили да нападат. Асирийците, уплашени от загубата на главнокомандващия, побягнали. Така на евреите им се разминало.

Това е може би най-красивата Иудит, която съм виждала. На August Riegel, немски художник.

Дори след жестокото убийство, нежен полъх иде от погледа й. Осанката й е непоклатима. Може би сутрешните лъчи след коварната нощ огряват бялата й дреха и лицето й. Олоферн го няма. Има само Иудит. За асирийския пълководец подсказва загатнатия профил на обезглавения в долния ляв край и това дава име на картината. И оттам насетне можем да съдим за погледа на вдовицата. Може би първите силни впечатления за картината идват от прекрасния тежък златен плат, красивата игра на светлината в прозиращата риза. Толкова реалистично. После се влюбваш в лицето й. Иудит.

Портретите са чудно нещо, от някои трудно би отместил поглед.

Балтазар Денер е знаел как въздейства с паяжината на бръчките.

Най-запомнящите се старици, които съм виждала на картина! Рисувани в началото на 18 век. А сега да се замислим ние как бихме изглеждали на тези години.

Винаги съм си представяла силните емоции като вик срещу буйния вятър, развяващ пищните платове на дрехата ти далеч назад. И в киното го има, и в телевизията; в картините, в скулптурата. Тази Мария обаче е сякаш сътворена от собствените ми фантазии, един материализиран образ от съзнанието ми, застинала в кулминацията на момента. Леко свъсените вежди отнемат божествения вид на Христовата майка. Тя се предава на чисто човешкия порив да превръщаме тъгата в гняв. Господ вече е свален от кръста, оплакването е започнало. Сега е моментът на осъзнаване, напрежението се е натрупвало тихо в душата на Богородица… И тя дава израз на непреодолимата мъка. Природните сили попиват емоциите, вятърът започва яростно да вее. Оплакващата Мария и неизмеримата й скръб са застинали на място в една теракотена творба, Национална пинакотека в Болоня.

Второто произведение, което ще намери място по темата, е на Рогир ван ден Вейден - триптих с разпятието.

 Цък за по-голяма.

Рукналите кристални сълзи навяват спомена за детски плач, искрен и неподправен с актьорска гримаса. Лицето на Мария не е свъсено, излъчва една особена безнадеждност. Движенията са лишени от воля - треперещата брадичка и сгърчената ръка, обгърнала подножието на кръста, стичащите се сълзи. Никакъв друг жест, мимика или звук, а само това, което не е могло да се спотаи. Безнадеждната скръб от смъртта е несравнима с никоя друга.

Първата е на Морето да Бреша. Младият богаташ има всичко, което може да се купи със злато, отрупан е в изключително скъпи одежди и кожа от рис. Тежките кадифени завеси се превръщат в обичаен фон, златните монети са захвърлени небрежно върху копринената тапицерия. Младежът изглежда задушен в материалните си притежания, небрежно се е отпуснал, но все пак в позата му има напрежение. Положил е лакът върху две меки възглавнички и погледът му е някъде в пространството. Той не гледа нищо. Той вижда в съзнанието си. И така е още по-красив. Върху шапката му се разчита надпис на латински: “Уви, аз искам твърде много”. Има теория, че латинското произношение звучи като името на девойка, отхвърлила любовта му. Но бихте ли си представили такъв заможен хубавец отхвърлен? От друга гледна точка, такава сложна за разкодиране емоция като тъгата е била модерна за портрет по онези времена.

Вторият ми “възлюбен” из ренесансовите творби пък е най-обикновен шивач. Единствено ножицата в ръката му прави компания в това пусто платно. Но може да се замислите за добре изпипаните сенки на стената - точно около красивото му лице се събира сякаш насила светлината, отразяваща се в тежки, мръсни цветове.

Художникът е Джовани Батиста Морони. Ученик на Морето. На художника Морето, нали, не е ял пясък на плажа. Чисто протоколен портрет без символни предмети наоколо. Единствената загадка е погледът. Какво иска този човек, дали гледа с пренебрежение, защото се намесваме по време на работата му? Или иска да ни заговори, а се възпира, но погледът му продължава да издава части от скритите думи. Докато в горния портрет представите на богатият не божеха да бъдат уловени отстрани, шивачът тук ни изпраща директни послания с пронизващ поглед. И всеки зрител може да разчете най-различни истории, да усети различно настроение. Портретът се превръща в отражение на нашите собствени предразсъдъци. Играе ролята и на бъбривия, и на тихия; и на надменния, и на скромния. Вие какво виждате? Като начало аз го намирам за много красив.

Интересни са картините му с египетска и римска тематика, но ще насоча вниманието ви към следните:

Най-известната му картина е “Розите на Хелиогабал” - разрватен римски император, решил да си спретне оргия под купища розови листа. За да нарисува цялото това разхищение, Алма-Тадема е получавал ежеседмични доставки с розови листа до Лондон по средата на зимата на 1887-1888.

Следващата картина е Unconscious rivals. Две красиви девойки са се облегнали леко отегчено, тънат в разкош като разглезени наложници. Цъфналият храст, морският пейзаж в далечината, пищните дрехи на момичетата, меките форми на белия мрамор наоколо. Красота.

Тази ми харесва, защото разказва много. И заради приятната тоналност. Мога да я гледам с часове. Казва се “Ask me no more”.

Вдясно синкавият пич е Зефир - но вместо като нежен полъх, той се втурва яростно в градината, огъвайки дърветата по пътя си. Вкопчил се е страстно в нимфата Хлое. От устата й излиза низ цветя и митичната красавица магически се превръща във Флора - богинята на цветята и пролетта - с дрехи, отрупани с най-красиви уханни цветове, гледаща толкова спокойно и отнесено с дълбоките си сини очи…

Според една от интерпретациите, Венера е образа на Дева Мария, а също и божествената любов, родена от красотата на Трите грации. В неин контраст е Флора - физическата красота, похотливостта, още символ на Сташния съд. Амор като Светия дух се носи над Девата, а Меркурий играе ролята на Архангел Михаил. Но това са все скучни интерпретации, които странят от естетическите качества на шедьовъра. Ето какво мисля аз:

Всички участници в Primavera стоят в своето пространство, независимо от останалите (с изключение та Зефир и Хлое), като че картината е сбор от портрети. Венера сякаш благославя с дясната си ръка, излъчва скромност и смирение. А Флора, която се възкачва на трона си по това време на годината, е събрала в дрехата си куп цветя и всеки момент ще ги разпръсне наоколо, защото красотата никога не може да бъде прекалено много. Прасковите, натежали на клоните, са само началото на възраждащото се плодородие, защото и те са обградени от гвардии бели цветове, които ще се превърнат в сочни плодове. Вижте контраста между тъмните тежки листа на гората и светлата кожа и ефирните дрехи на младите момичета, финото изрисуване на всяко едно листо, всяко венчелистче. Празник на любовта, култ към красотата и плодородието й, когато всяко кътче земя бива отрупано с нов живот. Възхвала на Твореца, създал безграничното разнообразие на форми и цвят. И както се знае, творчеството на човек е негов израз на божествената му същност. Тук Ботичели не само пресъздава прелестната природа, копирайки действителността, а разгръща собствения си талант до божествени висини.

Послепис: На тази картина са разпознати почти петстотин вида растения, от които 190 са цветя