Портретите са чудно нещо, от някои трудно би отместил поглед.
Балтазар Денер е знаел как въздейства с паяжината на бръчките.
Най-запомнящите се старици, които съм виждала на картина! Рисувани в началото на 18 век. А сега да се замислим ние как бихме изглеждали на тези години.
Една зашеметяваща фигура на Николо дел `Арка от 15 век: оплакващата Мария вдясно.
Винаги съм си представяла силните емоции като вик срещу буйния вятър, развяващ пищните платове на дрехата ти далеч назад. И в киното го има, и в телевизията; в картините, в скулптурата. Тази Мария обаче е сякаш сътворена от собствените ми фантазии, един материализиран образ от съзнанието ми, застинала в кулминацията на момента. Леко свъсените вежди отнемат божествения вид на Христовата майка. Тя се предава на чисто човешкия порив да превръщаме тъгата в гняв. Господ вече е свален от кръста, оплакването е започнало. Сега е моментът на осъзнаване, напрежението се е натрупвало тихо в душата на Богородица… И тя дава израз на непреодолимата мъка. Природните сили попиват емоциите, вятърът започва яростно да вее. Оплакващата Мария и неизмеримата й скръб са застинали на място в една теракотена творба, Национална пинакотека в Болоня.
Второто произведение, което ще намери място по темата, е на Рогир ван ден Вейден - триптих с разпятието.
Цък за по-голяма.
Рукналите кристални сълзи навяват спомена за детски плач, искрен и неподправен с актьорска гримаса. Лицето на Мария не е свъсено, излъчва една особена безнадеждност. Движенията са лишени от воля - треперещата брадичка и сгърчената ръка, обгърнала подножието на кръста, стичащите се сълзи. Никакъв друг жест, мимика или звук, а само това, което не е могло да се спотаи. Безнадеждната скръб от смъртта е несравнима с никоя друга.
Има няколко зашеметяващи творби и по-специално портрети на млади мъже - всеки със своята история, своето положение в обществото, но с еднакви дълбоки погледи.
Първата е на Морето да Бреша. Младият богаташ има всичко, което може да се купи със злато, отрупан е в изключително скъпи одежди и кожа от рис. Тежките кадифени завеси се превръщат в обичаен фон, златните монети са захвърлени небрежно върху копринената тапицерия. Младежът изглежда задушен в материалните си притежания, небрежно се е отпуснал, но все пак в позата му има напрежение. Положил е лакът върху две меки възглавнички и погледът му е някъде в пространството. Той не гледа нищо. Той вижда в съзнанието си. И така е още по-красив. Върху шапката му се разчита надпис на латински: “Уви, аз искам твърде много”. Има теория, че латинското произношение звучи като името на девойка, отхвърлила любовта му. Но бихте ли си представили такъв заможен хубавец отхвърлен? 
От друга гледна точка, такава сложна за разкодиране емоция като тъгата е била модерна за портрет по онези времена.
Вторият ми “възлюбен” из ренесансовите творби пък е най-обикновен шивач. Единствено ножицата в ръката му прави компания в това пусто платно. Но може да се замислите за добре изпипаните сенки на стената - точно около красивото му лице се събира сякаш насила светлината, отразяваща се в тежки, мръсни цветове.
Художникът е Джовани Батиста Морони. Ученик на Морето. На художника Морето, нали, не е ял пясък на плажа. Чисто протоколен портрет без символни предмети наоколо. Единствената загадка е погледът. Какво иска този човек, дали гледа с пренебрежение, защото се намесваме по време на работата му? Или иска да ни заговори, а се възпира, но погледът му продължава да издава части от скритите думи. Докато в горния портрет представите на богатият не божеха да бъдат уловени отстрани, шивачът тук ни изпраща директни послания с пронизващ поглед. И всеки зрител може да разчете най-различни истории, да усети различно настроение. Портретът се превръща в отражение на нашите собствени предразсъдъци. Играе ролята и на бъбривия, и на тихия; и на надменния, и на скромния. Вие какво виждате? Като начало аз го намирам за много красив.
Този британски художник ме заплени с прецизните детайли и вълшебната мека светлина, която излъчва дори мраморът от картините му. Едва в последните години творбите му са оценени наново по достойнство, защото преди смъртта си незнайно защо е имал лоша слава. Самият той е запазил детската си тръпка от пакостите дори на стари години, бил е с изменчив характер, със завидното желание да изпипа всичко докрай, с една дума - перфекционист.
Интересни са картините му с египетска и римска тематика, но ще насоча вниманието ви към следните:
Най-известната му картина е “Розите на Хелиогабал” - разрватен римски император, решил да си спретне оргия под купища розови листа. За да нарисува цялото това разхищение, Алма-Тадема е получавал ежеседмични доставки с розови листа до Лондон по средата на зимата на 1887-1888.
Следващата картина е Unconscious rivals. Две красиви девойки са се облегнали леко отегчено, тънат в разкош като разглезени наложници. Цъфналият храст, морският пейзаж в далечината, пищните дрехи на момичетата, меките форми на белия мрамор наоколо. Красота.
Тази ми харесва, защото разказва много. И заради приятната тоналност. Мога да я гледам с часове. Казва се “Ask me no more”.
Идва пролетта. Нека по този случай се вгледаме в един от световните шедьоври - “Пролетта” (или Primavera) на Сандро Ботичели. Картината е празник на любовта. Затова в центъра стои Венера, любимата ни богиня, а над нея Амор с препасани очи стреля напосоки с любовните си стрели. Вляво Трите грации танцуват нежния си танц, до тях Хермес (или Меркурий) прогонва облаците. Цък за по-голям размер:
Вдясно синкавият пич е Зефир - но вместо като нежен полъх, той се втурва яростно в градината, огъвайки дърветата по пътя си. Вкопчил се е страстно в нимфата Хлое. От устата й излиза низ цветя и митичната красавица магически се превръща във Флора - богинята на цветята и пролетта - с дрехи, отрупани с най-красиви уханни цветове, гледаща толкова спокойно и отнесено с дълбоките си сини очи…
Според една от интерпретациите, Венера е образа на Дева Мария, а също и божествената любов, родена от красотата на Трите грации. В неин контраст е Флора - физическата красота, похотливостта, още символ на Сташния съд. Амор като Светия дух се носи над Девата, а Меркурий играе ролята на Архангел Михаил. Но това са все скучни интерпретации, които странят от естетическите качества на шедьовъра. Ето какво мисля аз:
Всички участници в Primavera стоят в своето пространство, независимо от останалите (с изключение та Зефир и Хлое), като че картината е сбор от портрети. Венера сякаш благославя с дясната си ръка, излъчва скромност и смирение. А Флора, която се възкачва на трона си по това време на годината, е събрала в дрехата си куп цветя и всеки момент ще ги разпръсне наоколо, защото красотата никога не може да бъде прекалено много. Прасковите, натежали на клоните, са само началото на възраждащото се плодородие, защото и те са обградени от гвардии бели цветове, които ще се превърнат в сочни плодове. Вижте контраста между тъмните тежки листа на гората и светлата кожа и ефирните дрехи на младите момичета, финото изрисуване на всяко едно листо, всяко венчелистче. Празник на любовта, култ към красотата и плодородието й, когато всяко кътче земя бива отрупано с нов живот. Възхвала на Твореца, създал безграничното разнообразие на форми и цвят. И както се знае, творчеството на човек е негов израз на божествената му същност. Тук Ботичели не само пресъздава прелестната природа, копирайки действителността, а разгръща собствения си талант до божествени висини.
Послепис: На тази картина са разпознати почти петстотин вида растения, от които 190 са цветя 
Микеланджело преди векове се съгласил да извае най-добрата скулптура в Рим. И е факт, че никоя друга на света не изглежда по-съвършена. Студеният мрамор грее от жива енергия, всеки детайл е изключително прецизен. Това за мен е най-най-красивата скулптура, правена някога от човек. Никъде не съм видяла по-галещо окото изображение, въпреки че е покрито с детайли, а хубостта на Мария и особено на Христос, е неземна. Дори земята под краката на Девата е “нарисувана” с тънки ивици от ръката на скулптура.
Микеланджело, около 1499 г. Това съкровище се намира в Св. Петър, Рим.
Преди 15 в. темата “пиета” е принадлежала само на творците от Северна Европа, с малки изключения. Техните зловещи изображения, главно от дърво, са всявали само страх у обикновения вярващ, за да му втълпят важността на Христовата саможертва.
Да забелязвате нещо странно? На пръв поглед, даже и на втори - не. Защото скулптурата е замайващо хармонична и грациозна и винаги буди първо опианение от красотата си. Всъщност обаче Микеланджело пренебрегва реалистичното изобразяване на сюжета (ще вметна, че става дума за Дева Мария, държаща в скута си мъртвия Христос)… Но Спасителят, макар и отпуснат, не е мъртъв - вените му са изпъкнати от живителен пулс, той е потънал в дълбок сън и е по-прекрасен от всякога. Вижте лицето Му! Божесттвено, както Му приляга
Друго необичайно е, че Мария изглежда по-млада от сина си… Цялата й мъка се изразява само с жеста на изпънатата лява ръка с длан нагоре. А нейното лице е израз на неувяхващата невинност, божествената чистота или просто “perpetual purity”. Вижте нежните мраморни извивчици на плата върху челото на Мария, спокойното й изражение. Микеланджело някогя написал, че “ако животът ни радва, то тогава смъртта, направена от ръцете на същия Създател, не би трябвало на ни натъжава.”
Пръстчетата на Девата са изваяни едно по едно, това е било чудо за мраморна скулптура. Нищо, че преди два века един инцидент е отчупил кутрето Пак си е на мястото!
Докато Христос е в действителни размери, за да спази Микеланджело задължението си да го пресъздаде във фигура на мъж с хубави пропорции, Девата е много по-голяма. Ако се изправи, би била висока над 2 метра! Все пак главата й е на размери колкото тази на сина й. Но нима някой забелязва тези несъотвестсвия? Едно от чудесата на “Пиета” е, че необичайните пропорции ни най-малко не смущават зрителя, а напротив - правят композицията по-хармонична.
John Henry Fuseli (1741-1825)
Фусели грабна вниманието ми с една миниатюра в последните страници на “История на изкуството”. В търсене на информация за него попаднах на онзи сръбски форум, който споменах в предния пост за изкуство. Сега ще ви представя това, което ме заплени.
Това е едната версия на “Кошмарът” (”The Nightmare”), в която ясно си личи афинитетът на художника към страховитото и мистериозното. Вижте странния оцъклен кон! Изглежда ми леко комичен, но я си го представете да ви изскочи посред нощ - ще ви спре сърцето от ужас. Демонът (инкубус), който седи върху гръдта на жената, както и грозното конче, ни говорят за немския фолклор, според който зли духове и вещици обладават хората, които спят сами. Мъжете били посещавани от коне и зли вещици, а жените се съвокуплявали с дявола. Бля. Изобщо думата nightmare произлиза от скандинавското “mara” - дух, който си няма друга работа, освен да измъчва и да души хората насън.
От друга страна горкият Фусели не сполучил в любовта. На сърце му била една мацка - Ана Ландолт, чийто баща не й позволил да се омъжи за художника. Затова тази картина се тълкува като израз на разочарованието. Любимата му лежи безжизнена, а гадният маймуноподобен демон е мъжът, комуто е позволено да я има.
Ето втория вариант на картината. На гърба й има портрет на млада дама, която, както се досещате, се счита за Ана.
Фусели има и едни плашещи еротични рисунки. Необичайни за късния Рококо, защото вместо закачливо и весело, както е било прието да се вмъква похотливия елемент, при нашия човек има тънък намек за физическо страдание… Бай дъ уей: на немски страст е ”Leidenschaft”, а пък “leiden” означава “страдам”.
И накрая - кое е общото между маниеризма (вижте Панторомо например), сюрреализма от 20в. и Фусели? Потъпкват традицията и общоприетия възглед за реалния свят, рисуват през своите очи, а не през тези на обикновения зрител. Не е ли това най-привлекателното в живописта - да надникнеш в чуждата представа за действителността?
Anne-Louis Girodet de Roussy-Trioson (1767–1824)
Представям ви две запленяващи картини, на които попаднах съвсем случайно в един сръбски форум… Тези дни ще пиша и за първопричината да вляза там.
Ан-Луис Жироде де Руси-Триозон* e френски художник от времето на неокласицизма, който бързо се отърсва от стила на своя учител Жак Луи Давид и навлиза в дебрите на романтизма. В картините му прозират емоции и екзотика, нестандартни интерпретации на класически сюжети и това му носи славата на разчупващ рамките на утвърдената по онова време френска живопис. Първата картина тук се нарича “Погребението на Атала” - тема от роман на Шатобриан, близък приятел на Ан. Цък за по-голам размер. Прелестна е! На залез слънце, в пещерата, старият отшелник Aubry - баща на Атала - поддържа трупа на дъщеря си, а вляво вкопчен в мъртвата си любима, потънал в скръб, е младият индианец Chactas. На стената е издълбан надпис от книгата на Йов: “When it is yet in flower, and is not plucked with the hand, it withereth before all herbs.” Тази книга впрочем се занимава с един вечен въпрос: защо праведните страдат. Атала се е самоубила… Разкъсвана между любовта си към Chactas и обета да остане девственица в името на христовата вяра. Ако забележите, в ръцете й има дървено разпятие.. Тъжно, тъжно. Но картината е великолепна. Горе вляво, където се вижда късче светло небе, също се издига кръст.
Втората пък е картината с най-красивата лунна светлина. Гледам и не мога да спра… “Сънят на Ендимон” - млад овчар, в когото се е влюбила римската богиня на лова Диана. Той е най-красивият сред смъртните. Juno го приспал за цели тридесет години, през които Ендимон не загубил младежката си красота. Диана, чието олицетворение е луната, се изкушила и го навестявала вечер. Малкият сладур с пеперудени криле е Зефир, богът на западния вятър. Той отдръпва клоните, за да може богинята да се наслаждава на неземната хубост.
Ендимон е прекрасен… С копринени къдрици, снежно бяла кожа, която блести нежно на лунната светлина. Отпуснал се е блажено върху леопардова кожа, долу вляво дреме куче. Но трудно отместваш поглед от светещото тяло на Ендимон, за да забележиш изписаните листа в леса и дребните гънки на плата.
*както пише в руски сайт, на БГ няма капка информация. Всичко тук не може да се намери на български, не е и чист превод.
“Жироде имал навика да рисува нощем. И за да му бъде достатъчно светло, използвал шапката си за свещник. Обикновено, когато започвал да рисува, слагал на главата си шапка с широка и твърда периферия, на която имало пробити множество дупки. Във всяка дупка художникът мушвал по една свещ. Случвало се понякога да носи на главата си по време на работа до четиридесет свещи.” - сп. “Космос”, бр. 1, 1971 г.
Ако трябва да отдам на Римокатолическата църква почит за развитието на изкуствата, то на първо място без да се замислям ще й благодаря за моя любим барок. Това течение бих нарекла узрелия цвят на два века Ренесанс, толкова пищно и дръзко, че да се прекали с разкоша е може би най-типичната негова черта. Всъщност самата църква не е първопричината, а великите идеи на Лутер и последвалата ги Реформация. Ответната реакция на римското духовенство, Контрареформацията, е логично насочена към същата, вече ключова прослойка на обществото - простолюдието. Жестоката борба между протестантство и католицизъм поражда нови методи за взимане на надмощие. И хиляди благодарности на Римокатолическата църква, възхвалила живописта и декоративните изкуства като главно оръжие в тази борба! Защото от нея след Трентския събор се заражда бароковия стил. Сега ще спомена само веднъж за операта като главен стълб на барока, непременно трябва да й се отдаде поне капчица внимание. И оттук насетне ще говоря почти изцяло на изобразителното изкуство. И, простете, ако някой не е съгласен с твърденията ми, но това е лично гледище и не искам да го налагам никому.
За втори път ще пиша за Рубенс. Защото Караваджо, колкото и да ми е присърце, е онази черна овца, зад чийто шедьоври стоят поръчителите му, или понякога само талантът; тоест няма как да го обвържа толкова неоспоримо с католическата вяра. Първо, такъв размах на творчеството през барока не би могъл да се дължи на инквизицията, страхът от Бога или онези прочути йезуити. Това би било по-скоро спънка за гения, отколкото мотивация за развитие. Така оправдавам бунтарството му (на Караваджо) като непородено от протестантски пориви; той просто е бил.. как да го нарека… интересен характер.
Както Бернини, Рубенс е покорен вярващ, който с охота рисува както портрети и митологични сцени, така и религиозни сюжети. Днес е известен с по-пъстър тематичен микс, но по негово време е бил познат като най-добрия фламандски религиозен художник. Оттам насетне се е сдобил с поръчители от френския кралски двор, а те, сещате се, копнеят за собствените си образи, овековечени подобаващо… И така, себелюбието на Медичите (всички сте чували за тях), продължава да развива портретния гений на Рубенс, а също и ражда поредица от онези картини, комбиниращи действителни лица и събития с религиозни фигури. Или обратното, има такива, в които кралските особи са допълнение към сакралния главен мотив. Нещо като възхвала, че богоизбраните владетели единствени имат право да стоят рамо до рамо със светците.
Чудейки се за коя картина да пиша, подминах тези кралски поръчки, не се спрях и на най-късните му творби, защото искат доста по-задълбочен поглед и познаване на израстването на гения; не обичам да говоря за портрети, въпреки че се замислих върху този автопортрет с първата му съпруга Изабел, но за него - следващия път… И така, напук на първоначалното ми желание да покажа нагледно съюзът между религия и барокова живопис, избрах дру съюз:) Не по-малко прекрасен, но може би по-лесно разбираем.
Това е “Съюзът между Земята и Водата”, 1618 г. Ако на първо място забележим отпуснатата гола женска фигура (това е богинята на плодородието Серес), то в пълен неин контраст стои Нептун - напрегнат, силен, в гръб. Серес държи плодове, сякаш вързали изпод божествените й сили, реката е пълноводна, къпещите се херувимчета излъчват жизненост. Над богинята стои ангел, увенчаващ я с лавров венец, а до Нептун от реката излиза друго митично създание. Така везните на мъжкото и женското начало се уравновесяват напълно. Още символи на животворната сила на боговете са и раковините долу вдясно, а тигърът, който е пазител на реда, опазва и тази свещена хармония между Нептун и Серес, така различни и допълващи се. Светлината е така мека, формите нежни, пространството почти не може да побере съзидателната сила, която струи от всяко полагане с четката. И все пак картината “диша” с онази част лазурно небе; но и тя също е “запълнена” с живот: свежите листа, падащи ефирно от скалата. Червеният плат, който се рее лек като коприна около ангела на победата, внася допълнително усещане за благоденствие, съединята двете фигури на боговете. И още нещо: светлата фигура на богинята стои до късчето небе, а Нептун докосва тъмнината вдясно. Обърнатата делва е добре познат символ.
Не съм запозната с модерното изкуство, но има един доста извратен творец, за чиято огромна скулптура The Virgin Mother вървяхме поне километър миналата година в Ню Йорк. Ексцентрик до всяко косъмче на тялото си, който почти ме уплаши със зловещите си творби - акулата във формалдехид е най-малкото, с което може да те отврати. В “Клетката” - този нашумял филм с J Lo - имаше един кадър с конче, върху което падат стъклени плоскости и го разчленяват вертикално и съм убедена, че това е заемка от Деймиън.
Не възприемам като смислена смъртта на една овчица например, която в стъклен аквариум представлява произведение, наречено “Away from the flock“. И нека стигна до философската част: как по дяволите да разбирам творби от този род? Тази тук е една типична за Хърст…
This little piggy went to market, this little piggy stayed at home
Не критикувам, нито ще възхвалявам, просто съм… объркана.
И защото вчера прочетох в някакъв сайт за инкрустирания му с ужасно много диаманти череп и дори ми хареса, сега се сетих да пиша за него. Ето го въпросният. И не изглежда толкова обезумял, колкото творбите му.
Накрая да сложа и за собствено удовлетворение своята снимка пред толкова обсъжданата в сърцето на Голямата ябълка статуя, която от една страна е чисто богохулство, а от друга просто ексцентрична…
